Скъпи активатори, обаятели, зарзаватори, конспиратори, терминатори и очарователи..мислех да ви разказвам за буклите на помощник-нотариуските, за сънуването да сереш и второто ти аз да гледа нагло и пушейки как мъчиш нежната лигавица на аналната мускулатура с фекални камънаци, докато първото ти аз сере; за това да си селинджър и мечтата ти да бъде тунингован опел калибра; за златните люспи (мон амур, тук намигам маниашки); за поръчките на шкембе чорба и любезните сервитьорски уточнения не ви препоръчвам шкембе, честно казано в най-фамозната кръчма с ниски тавани и липсваща вентилация; за покъртителните женски оригвания; за младежа, който не се обажда втори път на момата, която разтресе стъклата на автомобила му със сърдечно оригване (онези, от които клаксоните забибиткват); за охлювите и лигавите им тела, за жабите в езерото ни; за поредната теория относно Перперикон и Татул, не, Татул - не чак толкоз, за душевните летежи на една скала и за това как тялото надделя материята си и се изправи на ръба, за трептенията, които се сгърчват, когато настъпиш страха по кутрето..За книгите с жълти страници и дебели корици, които, мамка му, миришат на книги, за това наличието на морал да е въпрос на избор; за бабите тип ууу кък порасналу детитуу, за дони гу оторину, но вие последното няма да го разберете...обаче не, няма да ви разказвам нищо, тъй като се оттеглям и не знам кога ще има пак включване, ако има ще е снимков материал моуст пробабли...можете да се прегърнете от мен, защото имам толкова топла и пенлива любов, с каймак, както обичам да казвам, бъдете оувърексайдет, бъдете летни и добри, и смирени! Уля ля...и се оглеждайте, докато пресичате...Цун!

Inspired by Chupi

Из имената в телефона присъстват доста, които не говорят нищо и все пак в пролетната чистка на ненужни контакти, едно ми се откроява като интересно. Пише Чупи. Пускам дискретен есемес, за да се убедя, че това все още е номерът. О, да. Следват уговорка и вълнуващо виждане с госпожица Росица Ч., която няма против да ползвам истинското и име, докато преекспонирам крехката ни история, както и ще си позволя. Роси е пич, кучка, слаба, с чудесни гърди, господар в продажбите на яхти на родния пазар, а бе, всичко, което да бъде момичето, за да бъде то в своята увлекателност. Намирам я до фонтана на Славейков и нежно я обикалям, като се пуля с добри очи, за да бъда убедена, че е тя, а не друга мацка с чутовно пораснала коса и сладки интелектуални очилца:

- Охо…дъра-бъраа…
- Ооо…Еее….ейц…
- Ехее, мила, ти вече си истинска корпоративна кучка.
- О, мерси. А ти не си ли?
- Не, мила…Хайде да пийнем по бира.

Пийнуваме по бира в не дотам чисти чаши, която мазно бълбука и пени при всяко помръдване на нестабилната ни маса. Подозирам, че за историята е полезно да звучи съвсем фриволно и непретенциозно, да не кажа любимата си дума посредствено, че Софи гледа с тънък укор, когато и отново излагам тезите за посредствеността. Които пропагандно мога да метна и тук. Макар да съм споделяла неведнъж, дръзко няма да се въздържа да спомена в още един прекрасен веднъж, че ако има социален грях, то това е да живееш като посредствен гражданин на републиката, която те е отгледала и откърмила; откърмила вероятно майка ти, баба ти, и поне в тази чест си струва да събираш боклука разделно. Това беше.
Да не се отклонявам от разговора с госпожица Чупиловска, който прецених за интересен. Понеже култови съждения пълзяха отвъд младите ни усти цяла нощ, толкова водопадни и шумни, се наложи през две минути да казвам момент…да си запиша..какво пихме..а да…ключови думи: уестърн юниън, зидаромазач, изпита.. Като угодлива придворна дама глезих белия лист, пълнейки ненаситното му тяло с пресни момини мисли. Колкото и да ми се ще да звуча фриволно и лежерно, е все пак добре да представим съпровождащата атмосферата: С Роси вече клатим глезени в място с представете си - чисти чаши, на най-закътаната романтична маса, където всеки достоен мъж би пъхнал спокойно ръка под полата на жена си, докато тя хапва, да речем, тирамису с мартини. Кухнята е до нас и кокетно шпионирам готвачите. Отвътре се чуват свистене на пържени зеленчуци и човешки смях – гаранция, че храната е хубава. La vita e bella, нощта е топла и някак дори поетична. Немиризливите дребни софийски люляци все пак ги има и паветата по любимата улица на Роси даряват вдъхновение за творческо бълнуване:

- Сега, Недке, ще ти споделя моя лична теория: човешкият мозък разсъждава в крайности. Понятието безкрайност също е ограничено, и не бихме могли да си представим вселената, просто защото разсъждаваме в измерения и крайности. Приемаме я като безкрайност, което пак е един вид заблуда…

Роси изпъва тънки пръсти във въздуха, докато мята гениални съждения сред нощните мушици. Люляците потрепват, сервитьора ни е хубав млад мъж и като, че вселената се усмихва, когато признаваме своята немощ пред нея.

- Изключително си права – възторжено добавям - а и нека не забравяме, че вселената винаги ни помага. Не за друго, и тя иска да е щастлива. Индивидуалният човешки ум е твърде смотан на фона на вселенския, за да я види в нейната цялост. Напих се..

- Супер, аз изтрезнях. Значи, да пием още?
- Разказвала ли съм за зидаромазача от съседната къща?
- Не. Разкажи ми.
- Той е мазен, мускулест, с гащеризон и голяма шпатула. Шпионирам го три дни и тайно въздишам по морното му зидаромазаческо тяло. В жаркия следобед на ден трети демонстративно мия прозорците на нашето жилище доста..артистично, тъй да се каже..
- Стигна ли се до ръчна шпакловка?
- Естествено, не. В най-ключовия момент, когато сценично ще мятам къдри назад…забивам глава не другаде, а в двойния алуминиев ръб на прозореца. Боли, цицинясва и зидаромазачът остава без почитателка…
- Тъжно. А защо му е почитателка? Важно ли е?
- Ние сме тук. Живеем вглъбено, просто ни се иска да имаме това, което не бихме имали у дома. Тъй, че…да. Технически е важно. Още водка?
- Иска ли питане. Собиески е личният ми алкохолог за тази вечер и сега определено съм в сеанс.

Това изказване бива безмилостно записано върху потресаваща картичка с лика на Сашка Васева, по-конкретно върху нейното дупе, и само времето ще реши доколко би била оправдана една толкова смела постъпка.

- Момичета, спорим тук, коя е Мария и коя Дияна? – включване от непознат субект

С Роси се поглеждаме някак учудено:

- Ами, доста обикновено би било да се наричаме Мария и Дияна..приятно ни е..еди кои сме..
- Аз съм господин еди кой. С какво се занимавате?
- Право. Имаме кантора (не знам защо лъжем прозрачно и го съзнаваме, и не ни пречи; като всички нормални хора ние също можем да навлезем в дълбокия и нетрезвен свят на мечтанията, за да кажем това, което искаме да бъде, което според повечето врачки значи, че няма да бъде, но дори и да не бъде, винаги може да се живее с убеждението за нещо по-добро…тоест винаги може да наредим нещата така, че да се случват по-добри. Както да е, после с чаровно кискане уточняваме, че сме все още съвсем студентки)
- Ах, така ли, аз днес защитавах докторат по международно право.
- Поздравления..
- Правото, Роси, е гранде конспирацията в човешкия строй, без която същия би се сринал в предкосмичен хаос, затова юристите, били успешни или не чак толкоз, са напълно неизбежни…
***
Живота е прекрасен, когато събеседника ти се усмихва.
Дърветата се зелени, гарваните кълват царевица и живота е хубав, защото се случва.
***
Ден по-късно, с открит патос разказвам на най-големия си критик за вселената и нейните случвания в момините ни мозъци. Разпалено обяснявам за вселенската конспирация тя да е значима, а ние да по отделно да сме супер мизерници и де факто фактът, че най-сетне научих да простирам красиво, прави същата тази вселена малко по-хармонична и...Повярвайте, достатъчно приказни дни съм имала, в които красиво простряното пране е било наистина, ама наистина най-великият дневен принос…
Критикът търпеливо изслушва, гледа заинтересовано, но крайчеца на усмивката му издава, че ще удари с изцяло поразяваща реплика.
- Та, така, какво ще кажеш относно вселената?
Едрото критично тяло се повдига, за да почервенее и заяви:
- Хубаво е, че откривате разни неща за себе си, но аз лично, да ти кажа, с вселената..Проблем нямам… - и избухва в такъв забавен и прозаичен смях, който ме кара да мисля, че всичко гореказано е повече от просто глупаво.

Дерзайте, само за леко дразнение от страна на кака ви. Пу, дано доволно си потърквате пижамките

крава ли богиньо моя

Имам хубава сатенена риза. Черна на ситни бели точки. Проблемът и са копчетата. Винаги се откопчават тези пред циците. Постоянно си гледам гърдите, защото се смущавам да не би пак да са изскочили. Днес отидох на малко събиране по случай рожден ден, облечена с нея. Докато друсах в маршрутката, ризата се разтвори няколко пъти. На седалката пред колената ми пишеше ще ти изпия клитора. Почервенявах всеки път и старателно закопчавах копчетата едно по едно. Дори познавам един чуднoчудесен мъж, с когото сме се виждали само два пъти и двата пъти се случи да съм със съответната риза. Дано не решиш, че съм мърлява студентка по право, която не си сменя ризките.
На сутринта брат ми ревна, че съм тъпа крава, а вечерта друг обект каза, че съм богиня. Е, толкова ли е тънка границата между кравата и богинята. Възможно ли е и двете едновременно? Или пък съм индийска крава с гривна от червен корал, увита около божественото и дясно копито. Широката женска същност е като свещените индийски пътеки за нейните лица. Или като аквариумната вода за Nymphaea lotus, по-известен на любителите-рибовъди в домашни условия, като тигровия лотус. Когато брат ми кресна, че съм тъпа крава, се разплаках и отидох да си мия зъбите, тъй като предната вечер се напих и имах лош вкус в устата. Не че нямаше да ги измия иначе. Когато съм душевно разстроена, повтарянето на еднообразни движения успокоява. Разкървих си венците от търкане. Чувствувах дискретна тъга и се чудех как брат ми определи да ме нарече точно тъпа крава. Тъй като сега лежи до мен ще го попитам защо е решил така:

- Батко, ти защо ме нарече тъпа крава тази сутрин?
- Представа нямам, може би защото си тъпа крава.

Няма да разсъждавам повече по въпроса за тъпата крава, защото трудно ще достигна до величествено умозаключение, а и самата тема не крещи с особена благодат за величественост на умозаключенията. Дали това, което те прави крава за един може да те превърне в богиня за друг? Не. За богинята въобще не мислих. Първо, комплиментите рядко провокират мозъчна дейност, по-скоро повдигат егото още съвсем мъничко. А то винаги може да се повдигне още съвсем мъничко, тъй като никога не е достатъчно гранде. Второ, не вярвам на комплименти, но е забавно да ги слушам. Трето, когато някой казва, че си някакъв, това разклаща увереността да си никакъв. Самият факт, че съзнанието ми е спряло върху диагностирането на предполагаемата асоциативна връзка между това да бъда наречена тъпа крава и богиня в рамките на осем часа човешко време, е достатъчно потвърждение за спартанската мощ на егото. А това е и основополагащо за суровата убеденост всяка жена да бъде крава поне пет минути в живота си.
На съответния рожден ден ризата не се разкопча. Изядох две парчета торта и тя пак не се разкопча. Беше адски послушна. Като монахиня, която току що е мастурбирала под иконата над леглото и. Както да е, щастието, породено от една закопчана риза се конфронтира с дебела доза несъобразителност. Занесох на рожденичката последната от специалните бутилки вино, които притежавах. Тя обаче е от турски произход и освен, че не яде свинско месо, не пие също и алкохол. Не бутилката, рожденичката, разбира се. Съвсем забравих. Стана ми тъпо. Рожденичката е много мил човек и не ме накара да се чувствам зле, обаче на мен отвътре си ми беше гадно. Виното щеше да стои самотно на рафт за неизползваеми вещи и най-вероятно тя би го подарила на някой, който въобще не заслужава или на някой на когото аз не бих го подарила. Мамка му. Не пихме никакъв алкохол. Девствено парти. Точно така. Като онези купони, които правиш, когато си малък и подскачаш, събирайки мокета с пети. И дори не можеш да визуализираш какви гадни купони ще последват в живота ти. Пълни с алкохол и наповръщани мивки и хора, които се въргалят в собствената си повърня и правят от това великите истории на своята младост. След като си тръгнах, ризата се разкопча чак когато слизах от маршрутката. Четири копчета наведнъж, изпод които зяпаха чифт меки цицки в цикламен сутиен.

до моите момичета

Queen Bloody Marry -
She was a child crowned a queen....
A sinner hailed as a saint....
A lover denounced as a whore...
A woman murdered for her dreams...


- Aниии! – какво друго да изрева от стотина метра разстояние, разпознавайки силуетите на три велики жени в една нощ, пълна с кофи за боклук и лигави охлюви. Да, великата жена, стърчаща в бял суитчър е Ани. Очите и са като сини неонови лампи. А е тъмна и матова вечер, в която нейното тяло ще пулсира в радостта от прегръдки по любими хора.
Впих се в меките и ръце, за да проскърцам от кеф. Още една прегръдка. С Нашата Ани. Вече мирише на жена и любовта по чорапи е далечен и бегъл спомен. Може би дори неспомен, защото спомените са петна в миналото. Петна, които никой перилен препарат не би могъл да изпере. Те петнеят завинаги, за да се връщаш към тях, просто за да се връщаш към тях. Когато си сам, самотен или уморен. Точно както всичко от днес ще бъде спомен. И ще пиша това, когато Ани е в Бохум, може би пред голяма чаша кафе, както тя обича да си ги прави и да се чувства от тях.
А само като се замисля, че денят изгря с момиченце, което повърна на стълбите на тролей номер единадесет и завърши с баба, рецитираща Лилиев на своето внуче. Обърнах се и споделих, че едва ли има нещо по-приятно от това да чуеш как тихия пролетен дъжд звънна над моята стряха в тихата пролетна вечер…
Всъщност специалните приятелки, с които бих се изкефила да пия скоч от време на време, (те ако искат да си пият кампари, аз ще дъня скоч), както го правят Дени Крейн и Алън Шор, когато остарея са Ани, Катя и Софи, и Яна. Толкова сме смешни и различни, като се замисля. Дано поне едната от нас е достатъчно богата, за да го извършим на терасата на мезонета и, вместо у местния пенсионерски клуб. Визуализацията след петдесет години? Катя: примерно и културно бабе, старата софийска аристокрация с тънка цигара в ръка, разбира се, облечена в дантелена ръкавица, изкуствовед, художник...Софи: елитна сводница, привърженик на тежкия лукс. Софи, може би ще бъдеш мениджър, както желаеш сега, ала ще притежаваш и мръснишки бизнес. Мръсотията е в теб, мила и един ден ще изгрее над драматургията. Ани: изтрещяла, издала няколко списания, вероятно все така ужасно позитивна. Ако всички се оплакваме от ревматизъм, прещипани прешлени, атеросклероза…Ани ще каже Хора, толкова е яко, че остаряваме заедно, че имаме шанса да делим една туба фастум гел! И да я мажем по старческите си гърбове, обсипани с татуси и слънчеви петна. Яна ще снима, ще снима и ще снима одъртелите фусти и ще казва Колко красота има у тебе, защото тя е кърлеж, който само търси да засмуче малко красота. Да, а Неда…за Неда не знам. Тя ще е на някой връх или на дъното, защото не може да е по средата, тъй като средата е посредственост. Може би ще е коминочистач. Но със сигурност ще подсвирква на готините дядовци. Да, мацки, бълвам това само за да ви разсмея и да кажете Офф, Недооо… Всичко е фикция.
Да, момичета, обичам ви. Вие сте велики жени и за мен е чест да ви нарека мои приятелки. Прегръщайте и целувайте себе си. Дърпайте си ушите, когато се налага да станете по-добри и по-можещи. Бийте си шамари и шутове в четирибуквието. Бъдете силни като бицепса на Попай и зелени като спанака му. Впрочем, не ме слушайте, бъдете си вие. Обичам ви. И го съобщавам, макар да ви е известно, че не си падам по тези работи. Но след Паула знам, че нищо не е завинаги и искреното обичам те не би било излишно за хората, които ще го разберат, така както ще го изразя.
Има хора, които не е нужно да виждаш всеки ден, да чуваш всеки ден, за да регистрираш присъствие. Напротив, качествените, ама най-качествените хора не са за всеки ден. А през ден? Може. А и друго, вие сте в най-сладкия момент от живота си, защото сте на ръба мацка-жена. Доста меден ръб, чийто лепкави капки падат върху големи щастливци…ако разбирате какво искам да кажа, а вие сте интелигентни момичета и разбирате какво искам кажа...

Нормалните неща не подлежат на дефиниция. Те са процес от случвания приети, че съществуват, дори да не съществуват. Защото един ден ще ги има. Съвсем нормално е публично пикаещ член да предизвиква кискане у момите, които чоплят семки в опасната от изпръскване близост. А може би и нещо друго. Може би една от тях ще се смути от извратения си мозък, запратил в месата на набъбналата и вулва чувството на възбуда. Точно така, момата изпитва виновна радост пред един непознат член. Любопитството я кара да се обърне още веднъж, преди да ускори люпенето на семки с приятелките си. Ако се обърне навреме, може да улови и момента на изтръскването. Може би друга мома ще направи автоматично сравнение между фалоса на своя приятел с изцяло неизвестния член. Вероятно трета ще се изпълни с отвращение и омраза, ще поиска да изреже и изпържи този плискащ израстък. И това е нормално, защото родината е пълна с недоклатени жени от балкански жребци, които иначе се имат за много големи и все пак по-често им се случва да изпръскат компютъра, отколкото момино коремче. И това е повтарям, нормално и адекватно на натоварения живот, който водим. Стресът извиква потребност от перманентна възбуда. Пък има други жребци, които гордо пръскат кореми, плешки, бедра на млади и не толкова госпоици. Наричам ги тъпкачи. И ги уважавам, защото програмирано се насочвам към тях. Един ми даваше да го изпикавам и това също е нормално, защото е въпрос на доверие и близост.

Но нормалността се простира толкова далеч. Тя е в срещата с приятеля, който е на диета и невъзмутим обдушва храната ми. Когато на излизане от тоалетната съм плувнала в лиги и преди да си захапя сандвича, питам Искаш ли да си хапнеш? и получавам Не, аз вече го подуших. Какво става с потока от лиги? Изсъхва и се срива от визуализацията на пъплещи по хлебчето ноздри, от евентуалния паднал сред марулите сопол. Човек има право на предположения, нали? Значи става дума за нормални неща. И все пак ще си изям сандвича. Не ми пука. Много повече съм гладна, отколкото гнуслива. Тъкмо съм се надумкала с обдушения сандвич и ухиленото цигане отсреща зърва банкнота от един долар в портфейла ми. Не и посяга, а я посочва с немито пръстче, ококорва очи и се прекръства. Това де факто е най-адекватната реакция, която заслужава щатския долар. Защото всички сме негови роби, но не и цигането, то е прозряло опасността и затова ще робува, бие, блъска за манджа, дъвка и лепило. Но на шибания зелен гущер няма да се даде, тъй като само ще му усложни живота.

Не потъвам в дълбок размисъл, по-скоро желая да замъкна пичлемето у нас и да го изкъпя, понеже има хубави черти и ако замирише на сапун, ще стане много симпатично. Влача поглед през масите, следейки цигането. Спряло е до кака с начервени устни, бяла пола и очила с бели рамки. Стърже яко бик мак и картофи. Отвратителна гледка. Убива идеалистичните представи за каките. Всъщност тя просто е гладна и повече от очевадно изживява от онези моменти, в които просто искаш да се наплющиш и толкоз. Съвсем нормално е, да ви кажа.

Нормално е човек да се чувства самотен. Никога не съм била толкова красиво самотна, както бях онзи ден. Имах нуждата да съм до някого, да се гушна и да не мисля. Проснах се гола на леглото и зачаках да изсъхна след душа. Пуснах си вентилаторната печка да ми грее между краката, но това не беше топлината, от която имах нужда. Трябваше ми топлината на друго сумтящо, пърдящо, хилещо се същество. Изживявах нормалната липса да нямам плюшено мече на повикване, макар да знам, че модерните люде имат по няколко. Че самата аз съм в тази роля, защото нямам претенции към себе си.

Нормалните неща са и красиви и понякога един пурпурен залез може да те накара да повярваш, че може би е по-добре да си нормално сам, за да усетиш съвсем нормално залеза, прегърнат в хавлиената си кърпа на райета.

А пък фирма да се казва Влагоклима е, виж, в тази нормалност не съм убедена.

обещаният очерк

очеркът е реализиран под силно алкохолно влияние. пробвах да редактирам, но поправих само правописните грешки, иначе се губи чара на разсъжденията, бликащи от провинциалната пияна мома, стояща на един ток в кухнята с наполовина свален сутиен...

В клуб със самочувствие, фуражна барманка, чието най-ценно притежание са чифт широки ноздри, неописуемо скърца със зъби: Как сме седнали тук, на този бар, на тия места точно, кой ни настанил и въобще ние какво правим тук? Някои се изнервят на изпълнението и напускат (Да, Теди, точно теб имам предвид, утре имаш реванш). С И. запазваме доброто настроение и усмихнати местим към другия бар в заведението. Малко духа, иначе е приятно. Мартини, хубав барман и заличаваме неприятната случка с колежката.

- О, не ми е интересно така. Искам мъж.
- Цял бар, бе..мъже бол!
- Не. Аз искам гадже. Да му изневерявам. В противен случай няма тръпка.
- Ти си мръсница.

И. е дискретна мръсница. Съществува особена тръпка в това да имаш гадже и да си в бара с приятелки, докато той чете учебника по макроикономика. На другия ден на въпроса Как изкарахте? с пърхащи клепки отговаряш Ми, ставаше.. Погледът ти е невинен и бистър, а зад него растат дяволска опашка и извити рога. И. знае как да изневерява. Ефирно и деликатно, така както се прави, без да има засегнати.
***
Бара е пълен. Може да се блъснеш с любовта на път за тоалетната. След трето мартини се обявявам за трезва и минавам на водка. Стартирам наблюдение. Това е ритуал: проучвам обстановката, намигвам тук и там, псувам слабите кучки наблизо, ако има руса вероятно ще я настъпя неволно.
След като сме изчерпани в този, минаваме към друг бар. Нахлузваме палтата и един младеж залепя за И. да обяснява, че цяла вечер търси хубави мадами и по-хубави от нас не видял. Кискаме доволни и заминаваме. Вероятно го е споделил на много други и ще продължи да го прави, докато някоя не му върже. А може и да сме толкова прекрасни, за колкото сме се провъзгласили. По дяволите, разбира се, че е второто.
Нахлуваме в Бар номер две, меката на попфолка и о, изненада! Добро обслужване, настаняваме до приятен момък, който казва Добър вечер, приятно ми е, първото ви питие е от мен. Младежът е усмихнат, приветлив и гледа право в очите, вместо у деколтето. Дошъл да се забавлява, защото утре заминава за Португалия/Уругвай или Кипър, не помня точно и просто желае да изкара добре. Докато кършим меса, сред рояка блесва красив обект, да го наречем Златния член. Лешникови коси, зелено око, дървена висулка по кожена верижка и засмяно лице. (това си спомням)

- Този ще е!
- Виж сега, виждам, че си хареса най-големия симпатяга, направо да се насоча към приятелката ти? – прошепва момък от компанията на Члена и леко разочарован си допива питието.
- Давай. Тя е много яка и голяма мръсница.
- Супер. А ти да внимаваш.
- Защо?
- Русата зад теб, видя ли как скърца със зъби? И тя се точи на симпатягата, даже е тук отпреди тебе..
- Тая с кривите зъби? Много е дебела. Аз съм слаба до нея.
- Дума не може да има за сравнение. Ти си красива. Пази се. Гледат те лошо.

Не съвсем пияна съм. Точно както си ме обичат, защото мога да се кълча яката работа и да приказвам глупости. В същото време единственото трезво нещо остава нагонът. Целенасочен и устремен. Е, какво пък? Ще ме набие една руса свиня, (която може би е прекрасно момиче, но за мен в този случай е просто руса свиня) ама не искам да пропусна търкане у панталоните на Златния член.
Сценарият е следния:
Аз и Члена танцуваме. Паузирам за глътка мартини. Идва русата прелест с кривите зъбчета. Прегръща го през рамена. Нали я знаете тази прегръдка. Железен женски ключ я наричам.

- Тоя е много зле, бе.
- Да бе, за пръв път ми се случва такова нещо. Защо не я отстрани?
- Виж я колко е мощна.
- Не знам, ама няма да му се натискам.

Той е безкрайно красив и обаятелен. Вероятно е свикнал жените да го търсят. Редовно и трепетно. Балансира тънко от стола си, прегръщайки едната и намигвайки на другата. Не се натиска и не се отдръпва, ходи по въжето грациозен и самоуверен. Две рибки му шават в мрежата, няма за какво да се тревожи.
Изпитвам възмущение и яд към Члена. Членът най-нагло ми праща целувки с двете пръстчета през рамото на Жената ключ и невинно вдига рамене, сиреч как да се измъкна. Толкова ми трябва пак да се ухиля. Една умна жена в случая би забравила за съществуването на какъвто и да било Златен член. Може би дори не би пристъпила прага на Меката на попфолка. Умната жена недостъпно щеше да полюшва меса до някой стол или стабилния си многогодишен приятел. Умните жени искат да им се покаже, че си достоен да стоиш до тях. Те не се търкат в дънките на Златните членове. Членовете - като котараци около миризливо парче риба - сами обикалят тях.(ако освен акъл, имат поне хубава цица, разбира се) Понякога желанието към даден член те спуска доста ниско. Ситуацията може да изглежда типична, а всъщност крие дълбок философски подтекст за женската същност. Това, което прави една жена тъпа, е именно да се разкрие (напие) прекалено бързо. Открито да заяви, че тази вечер мисли само с вагината си. Да бъде достъпна (идеална). Да се употреби самичка и след това да мрънка, че той нали не виждал прекрасния човек в нея, а само топла дупка. Тъжно и факт. Искаш любов? А вместо това получаваш секс, тъп секс и плесване по дупето за довиждане. Независимо дали си попаднала на мъж, който се кефи да ти щипе сланинката или да те стиска за глезените. Удоволствието се намира по много пътища..А може би не, бе не знам..може би нормалните хора наистина искат просто чукане. И всичко е въпрос на секс и хедонизъм..Дам, предпочитам да ме стискат за глезените…